Day 57: Дарба

images (2)Day 57: 15/06/13

Пиша когато съм бясна, щастлива, разочарована, наранена. Пиша за себе си. И въпреки това всички ми казват колко страхотно е това и онова, какъв голям талант съм и как им се иска да са като мен. А всъщност не е така. Повярвайте, не искате да сте като мен! Защото думите ме обичат само когато ги полагам на листа и ми бягат тогава, когато най-много се нуждая от тях – сякаш са се наговорили.

И аз имах точно такъв ден – ден, в който от мен се искаше да говоря, да кажа нещо, каквото и да е. А аз мълчах. Той ме държеше за ръката, гледаше ме с огромните си красиви очи, не, изпиваше ме с тях и очакваше някаква реакция от моя страна, каквато и да е. Очакваше .. нещо. А аз не помръдвах.

Всяко момиче мечтае за този момент. Не мога да се впиша в стереотипа за момиче, но и аз съм си го мечтала. Гледала съм го и по филмите. И там изглеждаше толкова лесно. Под дъжда, на лунна светлина или на пейка в парка .. и после момчето и момичето се целуват и – финални надписи – те заживели щастливо..

Всяко момиче си мечтае да чуе тези думи. Някои биха убили за това. Винаги съм си мислела, че и аз съм една от тях. Тогава защо стоях като препарирана? Защо всички тези думи, които до вчера бяха моите верни приятели в добро и лошо, ме изоставяха точно сега?

– Нищо ли няма да кажеш?

Сведох глава. Какво да кажа? Какво да правя? Бях като онемяла. Стоях до него, вкаменена, неосъзнаваща какво точно се случва. Не помня колко време сме седели така, нито дали той ми каза нещо друго. Дори и да го е направил, едва ли съм го чула. Не знаех къде съм.

После той пусна ръката ми, стана и си тръгна .. бавно, сякаш ме приканвяше да го настигна. Но не го направих. И точно преди да завие зад ъгъла .. ‘Почакай!’ На глас ли го казах? Не знам, но той не се обърна.

Не помня как съм се прибрала вкъщи, но в момента, в който се свих на леглото, думите се завърнаха.. всички те ме заляха като вълна, блъскаха се в съзнанието ми, искаха да излязат навън. А къде бяхте досега?

Седнах и започнах да пиша..

Така прекарах цялата нощ. Накрая заспах уморена, в легло от листи, завита с накъсани мисли и думи, които вече не ми бяха нужни.

Така и не го видях повече. Не съм сигурна, че ако тогава му бях отговорила, щях да съм искрена. Но не съм сигурна и дали щях да излъжа. Предполагам, че никога няма да разбера.

Както и да е. Отказах се от тази моя ‘дарба’. Предпочитам да не зная толкова много думи, никому ненужни. Предпочитам да мога да използвам, пък макар и малко от тях, когато трябва. Понякога и простичкото ‘И аз те обичам’ върши работа.

Обещах си повече да не пиша.

 

M. Stefanova, 2013

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s